многоточия

 


многоточията са кръстопът,
странящ от познатите маршрути
бунт, дилема, ребус,
...а понякога са просто камъчета леки,
многоточията рушат,
а са въздушни прости
 три пътеки,
висящи
като мокро пране!
многоточията показват,
а всъщност обичат да мълчат
те могат да разказват,
но понякога кълнат...
многоточието е знак,
че животът продължава
многоточието е знак
дали нявга ще се видим пак
#
многоточието - денят
на шизо-смотани поети
и мечтатели на дребно
  древни,
вечно ослепени
от мухлясали пайети.
многоточията гърмят
в тишината
като пушка на пиян ловец
а всъщност
ненатрапчиво бръмчат,
като включен усилвател
...а дали остават и след нас...
НЕ!
след нас оставаха години със тирета!

още един монолог, към писател...дж. харис

Длъжна съм да благодаря на всички хора по света, от които са вдъхновени тези мои истории: на децата, спасени от трафиканти, на децата, които плуват в бързеите, на актьорите, които отделиха от времето си, за да побъбрят с мен в „Стейдж Доор“, на случайно срещнати хора в метрото, на таксиметровите шофьори, които имаха истории за разказване, на членовете на групи за любители на книги от опашките за автографи, на възрастните дами с отлична памет за събития, станали преди шейсет години. На събеседниците в Туитър, на производителите на шоколад, на хората, които чакат в кафенетата по гарите, на пекарите, които ми изпращат сладкиши по пощата, на младите влюбени по пейките в парка.

отново задочно към писател...аз нали съ си опак човек и правя неща наобратно задвам въпроса наопаки...моме, питала ли се някога, дали това, което правиш пък не вдъхновява хора, или смяташ ли себе си за проводник на нещо, ти ли ги намирш историите, или пък те - теб? те, историите живи ли са, имат ли душа, променят ли света, променят ли теб? гледаш да им сложиш финал, но това ли е действителният край? има ли изобщо действителност, или ние я оформяме и моделираме според нашите очаквания, нужди, желания непрекъснато, или пък просто се опитваме да я хакнем с жалки опити. вдъхновяващи истории винги има, кои ти избра и защо?

БАЛАДА ЗА ИНСТРУКТОРА

 

                Как се учих да карам кола

Аз не съм добър шофьор, не обичам и да карам, особено в града. Нямам голям опит – към момента – около 12 годинки.

Живеехме си скромно, придвижвахме се извън града предимно с влак. Нямахме кола, нито на мен, нито на булката ни е хрумвало за курсове.

Няколко думи за жената – изпълнителна е, съвестна и други такива.

Една година и написали в длъжностната характеристика, че се изисква шофьорска книжка. То добре, че не и писали  правоспособност за пилот!

Та, тя се впрегна, задели някакви пари и се записа на курс. Изкара!

Някъде малко след това леко взехмеда си стъпваме на краката и се замислихме за тенекиена щайга на четири колела.

Поразпитахме тук-там, оказа се, че старо гадже на семейна приятелка се занимава с внос от Германията. Свързахме се, даже на доверие предплатихме и зачакахме. Мина доста време, в един момент човекът се свързва с нас, подбрал ни мицубиши лансер дизел. Хубаво!

Мина още доста време, човекът върти бизнеса някъде по старозагорско.

Бяхме вече отписали парите  след няколкомесечно чакане.  Младежът се обади. Взел ни пунто, бензин, съвсем базов модел. Докара го на собствен ход. Мицубишито отишло в негов познат, на който му блокнал двигател и се молил, молил спешно за нещо.

Пунтото нямаше хидравлика на волана и всяко паркиране, особено на заден беше тежка работа!

Междувременно, една година след булката аз се пуснах в кварталния автоклуб, сиреч – школа.

Само помолих да ме сложат при някой спокоен инструктор.  

Жената от школата каза, че Коцето Йолов е търпелив и опитен. Приех пак на доверие.

При първата ни среща леко се шокирах – една, виждаща ми се огромна киа капитал и един дребен човечец, слагащ си две възглавници на седалката. Бай Коце се скъсваше да пуши! Пушех и аз, но не и докато карах. Не даваше!

След сериозен инструктаж, проведен в колата и една обиколка на квартала бай Коце спря пред школата и каза „Аз возим толкова. Оттук нататък ти ме возиш! Потегляй”

Ми, хубаво! Ама се заинатих, казах му, че докато не ми обясни как да спирам, никакво тръгване и ще си седим така и ще пушим, докато изтече времето!

Пича го прие сериозно и обясни как трябва да действам. Огледала, седалка, колан, съединител, проверка на лоста, запалване, вече ми ги беше понабил в главата.

...Още сякаш чувам бавния му глас и характерния тембър  „...водачът е длъжен...”

Карал ме е да правя глупости, натискал ми е крака с двете си ръце. Крещял ми е „пълна газ, пълна газ” когато бях на средата на кръстовище с ляв завой, а рейсът беше потеглил вече по нанагорнището. Е, пълна газ на колица две хиляди кубика на втора...при завиване...интересно е че не ми поднесе! А сега, като гледам, на същото кръстовище е блъснато момичето от рейса, което почина в Пирогов.

Полека-лека взехме да мелим с „тренера”, така взех да му викам в редките ни срещи.

Ами човекът беше пенсионер, разправяше, че минал от 16 годишен на камион, през инструктор и на някакви класове яхти и какво ли не в ОСО и ДОСО.

Той имаше двама курсисти – едно циганче, работещо в строителството и моя милост, тогава работещ на смени. Рядко ни се напасваха графиците, а тренера не искаше да идва само заради единия. Аз го подкачах, че на другите инструктори са дали мацките, и му казвах, че ако ми каже „ауу, знаеш ли, че имаш страшни очи”, ще го метна през прозореца и ще си карам сам.

Той пък беше сащисан, как мога да загася колата при тръгване,  по нанадолнище.

„Ще ти перна един зад врата, ако пак го направиш” чувах често. Дойде зимата, аз се навлякох с нещо с дебела качулка, и при поредното му недоволство неизпълнителният  му курсист го засече „Айде, това дебелото на врата виждаш ли го? Може да съм сложил  и шипове вътре!”  Ма имаше чувство за хумор... и не само!

Само да го питам нещо, ме караше да отбия и спра. Обясняваше, докато не усети, че съм разбрал, дигаше капака на двигателя и показваше. Само да знаех какво да питам тогава!

Аз кола веднъж съм карал като ученик, и замалко да изхвръкнеме от пътя! Съсед ме накара да се пробвам в отсечката Иваняне – Филиповци. Всичко добре, докато не стигнахме някакъв завой. Пича вика „намали”, ама на мен ми се струва, че карам бавно, поглеждам скоростомера, около 27 км... и се лепнах на вратата! Спрях във Филиповци, сменихме се, продължихме си към вкъщи и какво да видя – на въпросния завой съм гледал  оборотомера!

Тренера на всяко кормуване ме прекарваше по два пъти през най-проблемните кръстовища в квартала, изкара ме на Стамболийски, та да направя завой през трамвайните релси, да упражнявам обратен завой. Понякога ходехме до Борово, да вземем другия курсист. Изкарвал ме е и на околовръстното, за да отлепя от тия разрешени петдесет, и да видя как се кара на тъмно и светлини.

Бай Коце беше много учуден как се оправям с паркирането от раз,  докато не се светна, че съм карал мотокар известно време. Но с тръгването все си имах проблеми. Един път той искаше да си свърши някаква работа зад ИСУЛ и съчета кормуването с това. Препотих се няколко пъти! Дъжд, задръстване, чистачките не работеха в автоматичен режим, та трябваше непрекъснато да пускам и спирам, че едната и стържеше! Тренера в един момент вика „браво, ако знаех, че в задръстване няма да гасиш колата ни веднъж, щях само в задръствания да те пъхам!”.

А като разказвах на жената как е минал поредният час, тя казваше „е, добре е, а моят инструктор знаеше само няколко думи – спри, тръгни, тука завий...днес няма да има час, че утре имам изпит и ще ходя да мия колата”.

Бай Коце, тренер, където и да си – да знаеш – ти си свърши работата!

Балконът с изглед към изгряващото слънце

Ей, то обед станало! ...а още не съм закусил...

                                   карай, ако сте гладни - черпя с това!

Лека преработка на оригиналната ми рецепта спагети Люлинезе.
Тази я кръстих Балконът на изгряващото слънце, че балконът на туршиите и изгряващото слънце загуби с точно един глас. При мен всичко се гласува, резултатът - 100% гласували и пълно единодушие!

Рецептичката е бърза, и лека. Точно като джоба ми.
Тук японската нотка е от соевия сос, произведен в полша, и оризовите спагети, произведени незнайно къде. Рецептите не ги патентовам, понеже съм привърженик на криейтив комънс споразумението, както и на други безплатни неща/справка г-н линукс торвалдс/. Не, че не си плащам в тоя живот!
Плащам, и още как!
Все-още не се е обособила самостоятелна секция в блога 101-а кулинарни пози, перверзии, вариации и импровизации. Остана си с само с идеята за името.
Но, в крайна сметка, снощи стигнах до извода, че тъй-нареченият блог си е един микс, от неща, които вълнуват само мен, няма да си правя усилия да категоризирам, разделям и настанявам в отделни секции.
Микс, а! Хипстър Петър така ли вика на гювеча?
А, тази чудесия ще бъде полята със сироп мохито! Безалкохолен!
Не в буквалния смисъл...
Ваш весел готвалан хипстър петър
пп
колебаех се с коя песен да гарнирам мохитото -това, или едно момче от люлин, по-известна в изпълнение на е. димитров, с лека корекция - ню орлеан! продуценти, какво да ги правиш! с тях на глава се не излиза! при гласуването тъжният клоун пити/ей, и тоя адаш, ще му пратя една ракия за именния ден!/ спечели точно с един глас!

глупости light 3

 

Връзката ви вече е от стабилните, ако след секс,всеки се бърше с хавлията на другия

Обява – братовчед на шрек си търси принцеса, с която да делят пърденето след залез в скрмно дворче

Заменям тъща, може и бартер  с нещо за терариума ми. Бонус – две ченета.

Заменям колекция от чорапи по един брой

Дарявам кръв, пот, псувни и други телесни течности срещу един ден допълнителен отпуск от работодател.

 Банско докоснато от божията ръка...ма станало на курва. Пробват да си ВИП, но важи само за сметката.

Цветница, на работа сме, подхвърлям на колежката Живка "честито". "Какво честито? - Ми имаш имен ден. - Как така реши? - Ми Живка си...от живовляк!

Дойдох, видях, отегчих се.

Дойдох, видях, прекараха ме.

Дойдох, видях, поживях.

Дойдох, видях, тръгнах си.

 

 

неозаглавено

висулки от стрехата греят,

висулки на стрехата пеят

хич не искат и да знаят,

че на техния живот дошъл е краят

гробовно

Призраци по пътя ми витаят
  Сенки с писъци се гонят
    Пулс и въздух нямам
    Гроба вече ми копаят

СЕНЗАЦИОННА НОВИНА!

ексклузивно! само на сайта 101новини 

ЛЕКАРИТЕ ИЗУМЕНИ!

Репортер на сайта 101новини, пратен да провери предпразничното натоварване и готовността на звената за бърза, спешна и неотложна медицинска и психиатрична помощ попадна на материала на годината!

На човек-феномен се натъкнаха дежурните в института за спешна медицинска помощ. При приемане на пациент с остра болка в поясната област в зоната на левия бъбрек д-р Геновева Рентгенова изпада в шок! Първо решава, че апаратурата се е повредила и е жертва на предпразнична шега от колегите, но след смяна на апарата за образна диагностика и отново същата картина, представите и за анатомията и функционирането на човешкия организъм се преобръщат!

"Не съм вярващ в паранормалното и конспиративните теории! Но видяното ме кара да се съмнявам в здравия разум! Мой колега, каза че ще си скъса дипломата, ако това е истина! Чувала съм, че котките имали девет живота. Но пред очите ми имаше пациент с девет черни дроба!"

По време на интервюто човекът се представя като като Кире Автомато, жител на град Перник, 57-годишен, по професия охранител на местния МОЛ.

- Защо попадна тук?

- Сецнах се кат требеше да дръжим прасето на свато. И те така, женската момичка на сваата че одеше у градо и ме докара! Много болеше, а я съм се на винкел сгънал.

- Някакви проблеми със здравето.

- Баш никогаш не сум имал. Само у казармата зъб ми вадиа. Я не смеем на докторе! Сага обаче са предадох. Оно много болеше, викам - че се мре!

- Как си сега?

- Е па я съм добре, тизе ка си!

- Благодаря, добре!

- Булка имаш ли, нещо слабичък ми се видиш, ей го женското, иде от колата да ме прибира, ма за женене станало!

- Пийваш ли си?

- Не се фалим, нема и се оплака! Те тука даже ма черпиа некъв коктейл, ма на игла го турия! Викам си -женска работа, коктейл, да си заплакнеш ченето. А едно лееко ми стана! По-често требе да дооождам тука! А я виж тааа запалкя, че не моем си запалим с нея!

 

- Това е юсб памет!

- Ако! От колата на момето е зех, турила я у радиото, да и се невиди! Да имаш ти огънче!

- Заповядай! Разбрах, че те викат Автомата. Откъде така?

- Аа, оно излезна зето кат се връна от америката и ни води на бар. Те там наредили на адна дъска едни маненки чашета, викат - пиеш, туряш чашето тука и зимаш другата. Я ги гътнах сите, ма свършиа и питах за още. А бармана вика 30 шута, като автомат си. Тамън да го пернем и ме спреа, оно не искал да ме рита, за малко да го тепам! И те така тръгна.

към залеза...с постно сирене

 Нали знаете как се сещаш, че не си виждал някой отдавна, и вземеш, че се сблъскаш с него в рамките на една седмица. Та и аз така – влизам да пазарувам в едно квартално магазинче, от тия, по-големките и неволно ставам свидетел на полуабсурден диалог. Едният глас провлачено, с лек цигански акцент пита вежливо:
- Звинети, каде да намерам постно сиренье?
Продавачката гледа сащисано
- Каакво сирене?
- Постно бе, постно!
- Как постно...
Кратка пауза и:
- Щандът със сирената е там, до стената.
- Ма я го не намерих там!
- Не знам дали продаваме такова сирене.
- Бе, как! Брашно от бурен имате на щанда за дентичните рани, на онова чело супа от мисо сте туреле и спагети от риз, та сирене от соево млеко ли нема!
- Съжалявам, не знам да имаме такова сирене.
Шевко! Шевко циганина!
Всъщност не е никакъв циганин, но живее на границата на едно малцинствено гето, с друго немалцинствено такова.
Шевко рязко се врътва в обратната на показаната посока от продавачката и се вдява в мен.
- Я, наборче! Еее, отдавна не сме се виждали!
Въпреки маските моментално ме позна, и, напук на противоепидемичните мерки се здрависа с мен.
- Шеве, какви ги вършиш! Какво постно сирене! Как ти хрумна тая!
- Е, веднъж една комшийка пита в железарията за латекс на прах, събра ги трима продавачи... И обяснява „как бе нямате, братчетката от тука купила...сипеш само водата и става. То и аз докато се сетя, ма ми иска баданарката и се сетих. Винервайс купила, още продават. Ма да име беше видял физиономиите на продавачите! Язък, че тогава не снимах!
С мен Шевко обикновено говори нормален, почти книжовен език.
- Искам да направя мекици, ма постни, че Шевка пости.
Шевка е булката, която понякога е и шефката, а всъщност се казва Наталия.
- Мекици с тофу!
Никога не би ми хрумнало! Само по филмите съм виждал да го ядят това, соевото.
- Бе снощи жената направи страшна баница, сутринта я откара на колегите, да почерпи, та ми стана жал. Та си викам, едни пирожки ли, мекици ли да и забъркам.
- Китайски пролетни рулца, енчилада...
- Нещо такова, но ще го побългаря.
Шевко продължава:
- Такос, тортиля, бурито, лаваш...То преди месец керката отиде на почивка до Мексико, та разказва. Ха, да зема да им туря едно мексикански сарми...или зимни рулца. Що пък да не сложа от туршията вътре. Па кат свършат пустите пости, да зема да пробвам да панирам туршия! А в боба, дето съм го готвил днеска, имам черна суха мексиканска чушка. Детето домъкна вместо сувенир. Обаче съм сложил толкова вода, че боба минал през яхния, станал на салата!
- Наборе, трябва да вземеш закусвалня, или ресторант да отвориш.
- А, то бързо ми омръзва и заминава. Ма ако пробвам, те искам за управител!
Милият, хвана ме! Знае, че ставам за управител толкова, колкото и той за търговец. Обречена кауза!
От склада излиза количка и служителка, отиваща да зарежда стелажа с млечни продукти. Шевко и препречва пътя с усмивка и съвсем възпитано пита:
- Извинете, не успях да намеря тофу. Дали имате?
Жената ни упътва към една малка витринка с промоции, в края е сбутано въпросното „постно сирене” и не е на промоция.
- Друго ще взимаш ли?
- Готов съм. Ще ти правя компания.
Аз съм бърз – минавам си задължителните няколко точки и се сещам, че не съм взел раницата.
Наредили сме се на каса, където касиерка в момента е същата жена, неориентирала се за постното „сиренье”
- Що така се главичкаше с женицата?
- Е, сигурно щот е много сексапилна! – отговаря с усмивка „наборчето”
Гледам дълго касиерката, дребничка, отрудена и на годинки. Може би за Шевко всяка естествено къдрава жена влиза в тая категория.
- Наборче, ще те изпратя донякъде, само да взема нещо от колата.
Шевко оставя кутийката в колата и измъква плик, аз си взимам зарязаното куче, вързано на стойките за велосипеди и се запътваме към залеза.
Всъщност се оказва към шивашкото ателие, във входа на един от блоковете по маршрута ми към вкъщи. По пътя обсъждаме кой какво, децата, домашните любимци и спираме пред ателието. Още десетина минути приказки.
Шевко влиза, аз бъркам в джоба за цигарите и кутрето решава да последва Шевко. На прозореца се е изтегнала красива котка, кучето я фиксираше през цялото време. Обича си ги котките и това си е. Извинявам се на шивачката и издърпвам зверчето. Вратата остава полуотворена, а аз се заковавам, когато чувам познатия псевдоакцент:
- Адни кожени гаще ти носам, да ги кръпиш! Ма ни знам, за тебе ли са, за кожурхар ли. Те не са баш кожа, то идно кат мушама за маса, ма мойта си ги аресва многу, та да ги кръпиш те тука, те така.
Дали не имитира в момента тембъра на Георги Парцалев?
Напушва ме смях, но защо Шевко, чието истинско име всъщност е Хари, пробва да се закача и с шивачката?
Поглеждам я пак – определено наборчето театралничи с естествено къдрави.
Въздъхвам, усмихвам се и отново поемаме към залеза, който е скрит някъде отвъд бетонната джунгла.
По пътя ми хрумва една мисъл и се разхилвам на глас. Кучето на Шевко е симпатичен и умен ердейл териер. Бая къдрав!
СлучаЕнос?

Шевко бе така добър, да прати въпросните постни мекици😄😄😄

НЯКОЙ...ЗАВИНАГИ 2

 

Малко съм шантав, така  разправят хората за мен. То на мен не ми пречи, но май и не ми помага, или- ако ми помага – не личи много-много. Ма така да е – не опровергавам, дори напротив – градя си умишлено такъв имидж и си спестявам доста нежелани социални ситуации така!

Обаче има и по-шантави от мен- приятелката ми Уинона.

Тя е известна, или нещо  такова, аз не и се впечатлявам.

Запознахме се случайно в едно малко градче преди десетилетия и  поддържаме връзка. Няколко пъти сериозно влизахме и в конфликти и сръдни.

Тя дори си татуира „Хари завинаги” преди време.

А Хари съм аз.

Тя леко избеснява, когато нарочно и бъркам името. Наричал съм я погрешно и умишлено Уинчестър, Уинстън,  Уинслет, Уили  койота и Уили Уонка.

Това я влудява. Всъщност се озова и в лудница,надявям се – не заради мен.

 Направи го малко на инат, и май – за да си почине.  Нещо не се оправяше с тогавашния и работодател и се хвана на бас, че ще направи нещо щуро и няма да я спипат. Е, спипаха я, но като я знам каква е – направи го нарочно,  струваше и доста пари, и някаква провалена роля, която  и бездруго се чудеше как да откаже.

Бил съм и на гости няколко пъти. Трудно и се издържаше на темпото – почти денонощно разговаряхме и доста пийвахме. 

Вече не пия, тя –също.

Някога си пишехме  и разговаряхме по телефона. Сега с тия модерните технологии успяваме да поддържаме връзка риалтайм.  Не прекаляваме, около веднъж седмично обменяме информация кой как е и вървят ли нещата.

Наскоро дъщеря ми реши да ме покани на парти в студентско общежитие, преди това трябваше да помогна на моя приятел Мимчо, който стопанисва етаж от къща в едно тихо кварталче.

Предния ден бях споделил с Уинона, че ще съм строителен работник. Тя се оказа по бреговете на Алжир за снимки на някаква реклама и решила да остане няколко дни там.

При Мимчо работата спореше с музика и настроение, докато в един момент над двора буквално увисна грамадна безшумна машина в графитен цвят без опознавателни знаци и номер.

По въжета от нея се спуснаха хора в тактически камуфлажи с оръжия.

Спогледахме се с Мимчо.

- Какви си ги свършил тоя път,брат!

 Мимчо е доза хакер, но да му направят десант в двора в квартал „Триъгълника” ми се вижда някак  нелепо и зловещо. Верно, имаме и друг съученик и добър приятел, работещ  за АНС, който дава понякога дребни задачи на Мимчо и параноичният ми мозък започва да прехвърля различни варианти в главата ми. Детско порно? МОСАД? Руснаци? Кражба на интелектуална собственост? Иранци...

Стоим си с вдигнати ръце, хората ни наобграждат в полукръг, но без насочени оръжия, спуска се и куче в нещо като носилка.

Водачът на кучето се насочва към нас, кучето тръгва дебнешком и май ще се напикая!

Бабичките от пейката отсреща се кръстят! Местният пияница и наркоман, който просеше от нас цигари,  си слага ръцете на тила и ляга на тротоара.

Кучкарят  е дребничък, казва команда и кучето сяда, но не сваля поглед от нас.

Още една команда и кучето е свободно и хуква да изследва двора.

Командосът сваля шлема и ми се усмихва.

В първия момент не схващам, след секунда мозъкът ми се разбърква съвсем.

Уинона ми се мята на врата!

Мимчо се разхилва!

Командирът на екипа се приближава и ме прегръща.

Това е Джон! Разпознавам го и под каската и визьора с камера и маската! Тия не са от ГДБОП!

Само, ако знаех, щях да взема кутрето, което кръстих на моята селебрити приятелка и тя избесня и ми се сърди цели няколко седмици!

Преди време Уинона ме завлече на парти, там се запознахме с пъргавия и жилав Джон, който се оказа тюлен.

Човекът скучаеше, и се беше дръпнал далече от шумотевицата и басейна в ъгъла на градината и играеше с едно от кучетата на домакините. Скучаех  и  аз и тръгнах да обикалям двора. Кучето ме видя, остави го и дойде да ме подуши. Така се заговорихме.

Покрай Уинона го уредих с една редакторка от киноиндустрията, нейна приятелка. По-късно се ожениха.

Тюлените били на някакво съвместно учение в близост до мястото за снимки на Уинона.

Вечерта тя им гостувала и от дума на дума момчетата предложили да я разходят където пожелае. Щели да го минат като тренировъчна мисия.

Речено-сторено!

Е, искате ли селфи с екипа, заловил Ладен!

Не им беше разрешено всъщност.

Бях обещал на детето, че ще съм белобрада „атракция” на скромно студентско гости. Тюлените леко променяха  баланса, но детето каза –„където двама, там и двайсет, идвайте!”.

Мимчо отклони поканата, останалите, с все кучето се натоварихме на служебния ван на Мимчо и потеглихме. Преди това падна едно опразване на гардероба на Мимчо, оръжията бяха натоварени на хеликоптера, а пилота сам щеше да се оправя, след като остави хеликоптера на военно летище. 

Тия хора и това бяха уредили за нула време!

Не минахме без приключение. На входа на общежитието срещнахме Антъни Хопкинс. Не истинския, а всъщност неговият двойник бай Петко – домакин и портиер. Беше притеснен, побелял, пот се стичаше по лицето му.

- Момчета, трябва да ме закарате до Пирогов!

- Бай Петко, какво, сърцето ли?

- Абе то не е за разправяне, ма съм си глътнал ченето!

-Какво!

- Ченето бе, ченето! Както си ядах супата, и нещо аха да ми заседне на гърлото! Преглътнах , ама ченето го няма!...Такова, да ме видят на ренгена...Ама как ще го вадят, не знам...Ох, страх ме е!

От детето знам, че бай Петко Хопкинса знае почти всичко на този свят , а ако не знае нещо, то и за него има мнение.

Тоя път беше кратък и по същество.

- Я да видя къде ти е супата! – направо с лъжицата прерових няколко пъти тенджерката на малкото котлонче. Нищо!

- Няма как ченето да ти мине през гърлото и хранопровода! Ще се задавиш и ще го изкашляш, или повърнеш.

- Не бе момче, няма къде да иде. Само съм го глътнал! Мислех, че е коричка хляб, а то...

Бандата тюлени и Уинона търпеливо наблюдават, аз не превеждам и дума.

Прави ми впечатление, че джобчето на карираната ризка на бай Петко е странно оформено. Потупвам с ръка, бай Петко грейва.

- Яяя, къде паднало!

Антъни Хопкинс от блок две по гръб не пада!

Стаята малко отесня.  Екипът се ориентира моментално в обстановката. Един веднага се завъртя около „кухнята”,  готвеше се юфка с домашна лютеница и три вида сирена. Сирената всъщност бяха вчерашно, от миналата седмица и от минали месец, но изглаждаха с различен цвят и твърдост.

Дежурно по американски нафуканите войничета сякаш добиха някакъв респект към обитателите на стая  403. Може би заради странното силно питие „ракия”, която след първите шотчета в пластмасови чашки за кафе ги накара да правят физиономии.

Бяха леко сащисани и от Галка и нейните почти петдесет кила. Галя се движеше със скорост около литър джин на час. Бъдещата лингвистка пиеше не като рускиня, а като автентичен руснак.

В един момент тя просто полегна назад и заспа.  Завихме я  с едно одеяло.

Сле около два часа Галка отметна одеялото, рязко се изправи и попита „Къде ми е чашата”.

В погледите на тюлените се четеше поражение.