Длъжна съм да благодаря на всички хора по света, от които са вдъхновени
тези мои истории: на децата, спасени от трафиканти, на децата, които
плуват в бързеите, на актьорите, които отделиха от времето си, за да
побъбрят с мен в „Стейдж Доор“, на случайно срещнати хора в метрото, на
таксиметровите шофьори, които имаха истории за разказване, на членовете
на групи за любители на книги от опашките за автографи, на възрастните
дами с отлична памет за събития, станали преди шейсет години. На
събеседниците в Туитър, на производителите на шоколад, на хората, които
чакат в кафенетата по гарите, на пекарите, които ми изпращат сладкиши по
пощата, на младите влюбени по пейките в парка.
отново задочно към писател...аз нали съ си опак човек и правя неща наобратно задвам въпроса наопаки...моме, питала ли се някога, дали това, което правиш пък не вдъхновява хора, или смяташ ли себе си за проводник на нещо, ти ли ги намирш историите, или пък те - теб? те, историите живи ли са, имат ли душа, променят ли света, променят ли теб? гледаш да им сложиш финал, но това ли е действителният край? има ли изобщо действителност, или ние я оформяме и моделираме според нашите очаквания, нужди, желания непрекъснато, или пък просто се опитваме да я хакнем с жалки опити. вдъхновяващи истории винги има, кои ти избра и защо?
Няма коментари:
Публикуване на коментар