Носталгична форумна историйка...

Изгоре кафе машината, момчета към кого от форумните майстори да се обърна?
То аз кафе не пием, откак се светнах, че ми прави странични ефекти към аутизма, ама дзверо верно озверева у такива ситуации и ме праща веднага до бензиностанцията да купувам.

Вече ме познават и мен, и кучето, и в еконта покрай дзверо ни знаят!
У нас само кучето нема поръчки.
Ма аз знам къде ке я пратим моята довечера или утре рано сабале да върне услуга.
Динамична сутрин-някое животинче повръщало през нощта, ма нали са ми възпитани и двете-правят го по кревати и дивана. Айде две покривала у пералнята. Жената и тя добавя нещичко.
Що аз ли пускам пералнята- щото е на немски. Нали го знаете тоя звучен език с думички като щепсел, шлаух, щекер, шлайф, а имат и с други букви- хобел, хонинговане, райбер... итн! Ако няма картинка със символ не мога да разбера коя е думата за включено! В подземен гараж в Австрия разчетох думата пожарен кран на един дъх, а беше писана на метър и половина разстояние, но ако не беше над шланга, не може да разбереш за какво се отнася. Аз съм учил всъщност френски и такива дълги думи не съм срещал.
Що аз съм вечен дежурен по пералня?

- Жената вика: "у дипломата ти пише технолог и програмист-настройчик"- значи е твое задължение!
Една скоба за жената- вече няколко човека/не само от този форум/ задават въпроса "как те търпи жената ти".
Изяснявам - брак по сметка!

Всъщност жената освен, че изкарва парите вкъщи, ми е продуцент и ПР.
За повече за мен, семейството и други животни следете блога.
Изпращам невестата до колата, в едната ми ръка е кучето, в другата боклука, и поемаме на разходка с кутрето.
Купувам тесто за пица и се срещаме с Ханибал Лектър.
Всъщност се оказва сестра му.
Джак-ръселчето е голямо колкото котката ни!
Води го възрастна женица. Двете кутрета не се скарват и се заговаряме.

Турила му намордник/той е колкото напръстник за шиене/, защото териерчетата си ядат боклуци, разнасят мърша и се търкалят в същата.
Джакчето е още по пижама и изразявам загриженост за нея/да не я изцапа/, обаче не забелязвам, че "пижамата" е на бяло-червено райе. Март, бяло и червено.
Не, не е фен на ЦСКА като двама комшии с такива екипи. Верно, единият е на десет, другият на петдесет и нагоре.
Мартеница, домашно плетена!
Защо не нося с мен тоя телефон! Щях да снимам!
Къде са тия жени, дето плетяха, вадеха кройки от лада и бурда, шиеха, бродираха, правеха тутманици и курабии, разменяха рецепти, записани с химикалка на хартия, разменяха тоалети и обувки, лепяха тапети и правеха закуска и чай за децата преди училище?
В бг-мама ли?
Или вече се пенсионираха?
То на днешните млади им дай силикон, фитнес, солариум, маникюр, мол и татуси!
Един айран не могат да направят, ама ще го поръчат от амазон, ако им се припие!
На дъщеря ми в риъл тайм по вайбър съм обяснявал как да прави ризото!А тя тогава в Италия!
Стана, я!
Ама пък тя сега ми поръча китарен ефект. От Амазон.
По повод една постановка тия дни/дъщерята на колега е режисьор/ се бях сетил за едно мое излизане с момиче на театър. Облякохме се що-годе официално и гледахме нещо на Рей Куни. Девойката беше със зелено сако, ушито от нея!
Сладките 18, бяхме се запознали на концерт на ПББ на стадион Дружба.

Душата си продавам да съм пак на 18!
Сестрата на един съученик от техникума пък ни уши сватбената рокля. Направи го на око, без кройки! По-късно работи като шивачка,  а и стана главен дизайнер на голяма фирма за производство на дрехи. Уши и няколко абитуриентски тоалети на мои хора.
Цвети, благодарим за жеста, не сме забравили добринката!
Днес пак ще черпя!
Тия дни го правя често, вече почерпих с книгата на Деян Желязков няколко човека. Правя го с користна цел, разбира се, а именно– да получа една усмивка.
Въпросната книга ми е подарък от сестрата. Поръчах и аз, да ги подарявам. На следваща заплата-пак.
С това черпене вече заваляха лс.

Колеги съфорумци, просто изпратете смс с текст "DMS "cherpene" на номер 666 и се включвате в играта. Услугата е с добавена стойност.

Или пишете на лично и ще ви кажа кога да хвърлите парите от балкона.
Това с парите...всъщност ми е втората работа. Обаче голяма конкуренция и ми трябва нов бизнес план.
Тия дни звъни телефонът. Детето: "...тате, за теб е...".
Един бавен мякащ глас "Добър ден, комисар Петров от Национална полиция..."
Мамка му, комисар Петров съм аз! Но от Вътрешна сигурност! Гепиха ми не само схемата, ма и името. Тя конкуренцията фантазия няма, ма ми изяжда хляба!

Реанимирах тойотката, трябва да реанимирам зъбите и семейният живот. Работата вече няма шанс.

Да реанимирам себе си все не остава време.
Айде, отивам да ударя един ми-мажор на пълен драйв, ама преди това да простра!

КУРБАН?

Курбан?

Нямах намерение днес да пиша каквото и да е. Принудиха ме. Този път ще мрънкам и ще съм до болка сериозен. И заглавието няма да е "Как се прави курбан..."!
Опитаха се да ме убият. Само три пъти. Мен и още трима колеги. В разстояние на 18 км.Средно на всеки шест.
Какво съм ви направил бе, хора/това не е сигурно-май са само хуманоиди/! Само щото както и друг път съм обяснявал, че имам дразнеща физиономия ли? А вчера дори най-накрая се обръснах и поне вече не изглеждам като религиозен фанатик и екстремист.
То верно 13-та дата, ама не съм от най-суеверните. Смятам, че Вселената си знае работата и си намества нещата както трябва. Това май не ме прави и религиозен.
Та, движим се с тойотката/другата кола е на ремонт, стопанката на тойотката- в чужбина/ по Цариградско около 14,10 в дясна лента, когато шофьор на автобус 204 излиза косо от бус-лентата на Окръжна. Заобикаля две спрели коли, верно, даде си мигач човекът.
Все си мисля за тия шофоьори като за спокойни, улегнали и хора на средна и по-нагоре възраст, отговорни и с достатъчно опит да не правят глупости. Този явно не е от моите наблюдения и представи.
Минем ли у вдясно, влизам му в задницата, сменим ли лентата наляво- верижна катастрофа. Стиснах волана и скочих на спирачката, добре, че не беше мокро и зад мен нямаше никой!
От 70 тая кола спря на около метър зад изнасящата се задница на ненормалника. Въпреки, че имаше две по-възрастни от мен жени в колата си попсувах на висок глас.
На стотина метра от случката полиция, мен няма как да ме видят зад рейса, ама не виждат и двете спрели в бус-лентата коли заради които кретенът ме засече.
Не им се занимава да гледат, явно чакат някой да ги удари, и да му пишат акт чак тогава.
На Плиска оставям двама от колегите. Автобусът спира зад мен. Въздържам се, вътре има сума ти невинни пътници.
По-нататък оставям и третия пасежер и потеглям. Кола с един от любимите ми номера от западните региони шари от платно в платно с висока скорост. Те жълтите павета са тамън за това. Този факт не ме притеснява, спирачките вече ги пробвах за екстремно спиране, ма паважа си е коварен.
На "колегата" може пък и двата му мигача да не работят, или пък да не намира лоста за тях.
Карай.
Спирам рязко, стискайки волана и опъвайки крака. Отново никой не ме удря отзад. Оставил съм си пътниците и вече си псувам на воля самичък в колицата. Ама почвам да се повтарям!
Май курбан ще правя за тоя ден, а съм на половината разстояние от вкъщи.
Заради едно охлузено парче от предна гума решавам, че отивам на гумаджия. Ако трябва, оставям колата и отивам в близкия магазин на пазар.
Колата се кара от дъщеря ми и въпреки изтормозения и вид държа на здрави гуми, спирачки и работещи светлини и мигачи. Не е много.
На кръстовището преди светофара за магазина и гумаджиите опит номер 3.
Камион решава да се включи екстремно в движението от ляв завой от старото Обелско шосе, ама точно преди него съм пуснал газта, че идва нанадолнище и десен остър завой за мен. Пак сме много близо до интимен контакт. Този път дори не псувам, а натискам и задържам клаксона около 30 секунди. Дреме му на шофьора, те само гумите му са високи колкото тойотката. Този път дори не поглеждам в огледалото да видя има ли някой зад мен. Обръгвам, щом няма трясък отзад, какво да гледам!
Озовавам се на паркинга без дори да вдигам адреналина този път.
Свободен гумаджия поглежда гумата и експертно ме успокоява.
Влизам в магазина, пазарувам, купувам и поредните дънки за 10лв. Трети чифт за по-малко от месец. Явно стресът/ и скуката/ води до шопинг.
Ма тогава излиза, че тия нащте жени много стресирани, бе!
То затова и магазините, в които пазаруват жени са в пъти повече, отколкото сродни за мъже. А някои са и комбинирани. Не може нещо да ме накара да вярвам, че жените са в пъти повече от мъжете, и, чисто статистически, това твърдение не ми връзва според съотношението магазини/стоки, мъже-жени. Обаче точно сега необяснимо харча и аз, а съм от стиснатите.
Вместо курбан купувам един джолан. Печен, с кокал, та да има и за кутрето.
На три светофара от вкъщи съм и един ляв завой с пресичане на насрещното съм, но си търся повод да не се качвам в колата.
Намирам го в колата, спряла зад мен. Нещо японско и космическа звезда едновременно. Шофьорът е там, заговарям го, хвали колата, оказва се, че и двамата сме били собственици на една и съща японска кола/демио, дъщеря на 121 и майка на мазда 2/. Отдаваме се на спомени и изпушваме няколко цигари. Човекът потегля, престрашавам се и аз.
За днес остава само да се пусна у бг-мама с псевдоним бг-татко/ако е зает –бг-нерез или нещо такова/. Ще търся съвет и предложения за подходяща женица за един мой срамежлив стар приятел и съученик.
Така че, ако познавате жена на средна възраст, незадомена/разведена, вдовица/ и с подходящ характер....пишете на лс.
Ама първо да изведа кутрето.
Ваш не толкова весел днес Патилан

ето да сменя малко настроението и да се наглася за мамите...

 

Как се краде камък от куче

Как се краде камък от куче

Прибрахме се от гостито при тъщата с македонката бързо и без интезивно движение. Хората пак напълниха багажника. Този път бях прекалено зает с други битовизми, та да протестирам
Ние, ако не селяни по рождение, сме си селяни по душа!.

Колата получи някакво вдъхновение и + 50 км отгоре по двата баира, които лежерно досега взимаше с около 70-80, независимо от предварителната „засилка” . Вече разбрах какво пие онова момче, диагностикът. Ми всичко! Подготвен съм и за такива случаи.

Бях решил да преинсталирам стар и реанимиран лаптоп. Айде, не е спешно. Почивен ден.

Хубаво време, как да не изкараш кутрето за дълга разходка по плажа. В нашия случай-старото игрище насред  квартала. Още не са го превърнали в паркинг.
Там направих първата си задна ножица на трева, и жонглирах с топка над 800 пъти без да падне, преди да ми се завие свят и да ритна топката високо нагоре за финал. Бях част от отбор юноши младша възраст за около шест месеца. Сега не съм много-много по отбори, тим-билдинги и клубни срещи.
Средна форма темерут според македонката, аз наум добавям „средна форма  аутист”.

Булката решава да поразтъпче едни маратонки, които досега не е носила, нагласяваме и блутуут слушалки да слуша музика, докато обикаля игрището. Моите последни три опита на игрище все завършваха в Пирогов и си прекратих кариерата дори без бенефис.

Кутрето избира да и прави компания и ме зарязва в глутницата кучета. Оглеждам се  и  се озовавам до две дакелчета, играещи с доста голям екземпляр с  тигрова окраска. Май е боксер.

 Имам си сантимент към дакелите, дванайсетгодишен. Клякам, чеша ги, опъвам им ушите. Дакелите си тръгват, великанът остава и се сдобива с прилично голям камък. Обаче скимти върху него и сякаш си точи ноктите като котка. Заговаряме се с мамата на кученцето/пушачите все се надушват/. Жената казва, че кучето бърбори на камъка, аз я питам дали ще реагира, ако се опитам да му го открадна. Не знае. Никой досега не е опитвал. Аз нали и в казармата все бях доброволец, та тука ли! Мисия успешна- камъкът откраднат и хвърлен в безопасна посока. Кучето препуска след него, земята се тресе. Повтаряме упражнението няколко пъти.  Аз не съм захапан и стопанката на кучето се усмихва. Вадиме цигарите. Около нас моментално се образува кръг от кучета, други от по-далеч също се насочват насам.
За тези без кучета пояснявам – бръкне ли се в джоб, било за носна кърпа или каквото и да е в присъствието на кварталните кучета, то те си очакват лакомство, бисквитка итн. И веднага се скупчват, зяпайки с надежда нагоре.

Появява се поредното куче и успява да отмъкне от нашето кутре питката от устата и. Около половин час дребосъчка разнасяше това хлебче в зъбите си, и не можа да си избере къде да го зарови.
Тигровото боксерче издебва първия момент, в който нашето прасе оставя плячката си на земята и успява да го открадне. Почва играта „ти гониш” с няколко кучета и стопанина на боксера.

Мен ме жегва съмнение- ако това несъмнено е тигров боксер, тоя скимтящ великан с камъка какво е?
Мислех, че е боксер!
Питам мамат: „Кане корсо”, усмихва се жената. За всеки случай пояснявам, „онова зловещото”? Жената още повече се усмихва: ”нали го виждате...”.

Леко съм качил адреналин.Невестата ми продължава да върти обиколки, кутрето се умори и се мота около мен и корсото, дори му се скарва, когато грамаданът се опитва да я подуши.

Питам за другото огрмно куче, което съм срещал в района, прилича на пони. Жената е запозната: ”алабай, с нашия не се разбират”.
Хич и не питам с какво и колко се хранят тия животни. Дого аржентиното, което познавам от тази поляна този път липсва. Алабаят е по-голям от него. Вероятно е най-едрото куче в квартала.

Ваня е  приключила. Пристига и потегляме към вкъщи.

По пътя се сещам за „първото” ми куче и и разказвам. Това беше най-грозното куче, което съм виждал. Ако сега трябва да го опиша-приличаше на Стив Бушеми.
Не ме разбирайте погрешно – Стив ми е от малкото любимци актьори.  Просто има харектерна физиономия!

Хлапетата  си ритахме на игрището, когато кучето се появи отнякъде и ни подгони топката. Изглеждаше бездомно, рошаво и грозно.
Аз бях най-близо до нея и я взех и му казах да не пречи. То ме загледа, изплезило език, и тръгна след мен. Заведох го до вратата и му обясних, че трябва да стои там. Послуша ме и седна.
Кучето изкара целият ден с мен и децата, слушаше само мен и не обръщаше внимание на опитите за команди от друг. Нашите бяха на село, но ме бяха оставили, защото играехме в градското първенство и имахме мач. Нищо, че бях резерва. Дори не ме питаха играя ли или не.

С кучето се разбирахме отлично, даже се остави да го изкъпя. Разделихме си вечерята, поиграхме. Получи собствена купичка. Заспа до кревата. На следващия ден го разходих и отидох на мач. Пак резерва.

Прекарахме деня с кучето, играеше само с мен и никакво внимание на другите деца. Привечер кучето настръхна и се втурна с лай към вратата. Мама и тате се прибират. Куче не ги пуска и дори захапа полата на майка и я задърпа.
Изхвърлиха го!
 Повече не го видях, а обикалях ли, обикалях с надеждата да го срещна и да го храня пред блока, докато родителите се съгласят да го приютим. Дори не успях да му измисля име.

По-късно четях книга на Стивън Кинг, не и помня името, но направиха и филм по нея, та там имаше подобно свръхинтелигентно куче, избягало от лаборатория и се сприятели с едно момче. Веднага стигнах до извода, че и това грозно куче е избягало от някоя секретна лаборатория и незнайно защо е избрало точно мен!

Може би майка се реваншира  като 7-8 години след тази история с куче ми подари дакелчето. А гледахме и котка в същото време.

Спомням си тази история и сълза се търкулва по бузата ми. За кучето ли, за мама, лека и пръст ли...

Или за нещо друго...
Отивам да черпя, сякаш искам индулгенции.
Днес ще черпя целия ми свят...
С каквото мога, а то хич не е много.
Извинявай, Свят, че не ме харесваш!
Но първо да ударя един ми-мажор на китарата на пълен драйв...

КАК СЕ СТАВА ДЖИГИТ

Пророк бях тази сутрин.
И не, при тото не става. Там действам така: избирам 43 числа, задрасквам ги и които останат са моите. И вестника чета отзад напред. Сигур по навик от тийнеджърските години, когато имаше все някоя по-така снимка, от онези, които шофьорите на камиони и механици слагаха по сервизи и работилници. Ма и един колега прави така на вътрешната част на вратичката на гардеробчето на съблекалнята. А е младо момче. От интернет поколението.
И с ученето съм така, винаги почвам от най-сложното, та да разбера по-простото. Като карах шофьорски курс се заинатих на инструктора да ме научи първо да знам как да спирам, а той вика- не си тръгнал още, та да спираш.
Отплеснах се, често се случва. Сигурно имам синдром на дефицит на вниманието. Който не го е хващал като дете не е имунизиран на зряла възраст. Подозирам че, страдам от Синдрома на Аспергер в лека форма. Или пък съм хипохондрик.
В такива ситуации се обаждам на моя д-р Георги Хаус. Вдигал ми е в 5 сутринта!
Тогава като никога спокойно, кротко и дълго ми обяснява, че няма страшно и това жестоко ме стряска. Диагнозата: криза на средната възраст.
Вика „купи си мотор или си хвани любовница, или поне един аквариум си земи. Аз се замислям, не мога да реша и в такъв случай избирам всичко.
Хаус ме съветва да се свържа с моя семеен психоаналитик. Те са съученици. Психоаналитикът е сестра ми, дава консултации по телефона и от детството ми досега никога не ми е взимала пари. Пуст късмет-прегракнала, не може да говори. Решаваме да си пишем. Интернетът на телефона се скапва. За малко и аз.

Изведох кучето на разходка до бензиностанцията. За цигари. Някак си предчувствах, че ще закъснея и реших да елиминирам от времето за пътуване спирането за цигари на денонощното кафене.
Булката реши да тръгне с мен.
Имам 12 минути да премина през целия град 17,5 км. Потеглям. Нито веднъж не минавам на червено. Идилията продължава до Сточна гара. Настигам патрулка. Ми кво, изпреварвам отдясно.
За такова нещо ме скъсаха на изпита, само че мен ме изпревариха. Неправилно разположение върху пътя на автомобила. Или обратното.
Ма изпитващият искаше да направя ляв завой при първа възможност. Верно, рано се престроих.
То с тая джигитска кола с най-слабия двигател в гамата, тежаща колкото лек танк и яйцевидна форма сме само да се движим шахматно на пътя. Според настроението ми и викам яйцето, плъха, или морското свинче. Прилича и.
Обаче онова момче, диагностикът нещо и направи и сега колата се движи нормално. Жената не помнеше какво и е обяснил тогава.
Трябва да го черпя нещо тоя човек!
На Данаил Николаев засилих, опа средна и лява лента заети. Айде у бус лентата. Ма нали съм съвестен бягам от лентата, веднага след като подминавам такси, като давам здраво газ и свивам към заветната лява лента. Инструкторът не ме е учил така.
Кога такси с пътник кара бързо? Е, това такси го прави. Резултат-моята лява задна броня среща интимно неговата предна дясна броня. По едно време таксито се материализира пред мен и ме блокира. Булката пищи. Спираме. В най-лявата лента. Приемам, че ще ме бият. Заслужавам си го и тоя път нямам как да кажа: ма те започнаха първи...
Появява се и патрулката.
Свиделството за управление ми е изтекло преди поне десет години. И е за кари. Съвестно го стискам в ръката и давам телефона си на жената да се обади в работата, че закъснявам. Тя не открива нужния номер и и казвам да набере оня от регистъра, дето не е записан. Първият незаписан телефон, че сменяваме шефки.
Вече мога да напиша кючек със заглавие „Шефки, шефки...”
За последните петнайсет години смених осем.
Тя почва да върти.
Полицаите дават съвет да се преместим по-нататък и да спрем както трябва.
Никой не вдига на благоверната и тя ми връща телефона, набирам и аз, няколко пъти. Първият незаписан от регистъра. Обаче има повече от един!
Мълчание. Пробвам друг. Същият резултат. Отказвам се. Довършваме нещата с шофьора на таксито. Щеше да е невероятно съвпадение, ако това е съпругът на една колежка.
Не е. Изяснихме го по-късно в работата на първата почивка. Адреналинът още не ме е отпуснал.
Оттук жената кара до службата. По пътя въртя на който се сетя от колегите, един номер не е активен, на другите никой не вдига. Сигурно щото още слънцето не е изгряло.
Накрая уцелвам шефчето. Дига, затваря. Много рано за събрания. Пробвам втори път. Дига и говори. Сънено. Ми нормално, като е в отпуск. Де да знам.
Закъснявам. Само това ми трябва. С електронен контрол на достъп сме в концлагера. Имам последно предупреждение.
По някое време звъни детето от Германия. –„Тате, какво си направил?”
Бе порасна това дете, помъдря. Иронията е, че сякаш беше вчера, когато беше фен на „Бързи и яростни”, движеше се с един млад джигит и любител дрифтър. Купи си първата кола /а познайте каква/ от едно момиче и на втория месец колата почиваше в мир в двора на друг млад тунинг любител, размазана необратимо.
Сега кара тойотка.
Детето за пореден път стигна до извода, че трябва да сменя професията. Ма аз нали съм лоялен и сантиментален и като се привържа към нещо, си оставам моногамен.
Керка, дори и в онзи труден период, наречен пубертет се привързвах към твоите тогавашни „приятелчета” /зоя завинаги/ и като ги докараше вкъщи се отнасяхме добре с тях, и дори ги глезехме с каквото можем.
Само към сиамеца не се привързах и оттогава породиста котка няма да битува вкъщи!
Прощавай Джери, сбогом Бъфи, почивай в мир, Мия, създание, което беше най-добрата компания на страдалката със счупения тогава крак, прощавай и ти мърляво рижо дребосъче, което като кучето те подуши, се изкатери по мазилката, а аз не посмях да прибера толкова скоро след смъртта на домашното ни коте...
Поговорихме с детето, беше по-притеснена и от мен и ме накара да обещая, че приключвам кариерата си на джигит. Обещах. Съвпадение бе, че днес било международният ден на обещанията. Това го разбрах по-късно.

Друго позвъняване. От диагностика. Беше много любезен и се поинтересува с какво е могло да ми помогне в шест сутринта.
Следващо позвъняване. От агенцията за подбор на персонал, с която се свързах предишния ден, ми връщат обаждане, с извинение, че в шест сутринта е нямало как да реагират. Това е то, професионализмът! Как да не ви се доверя, хора!
На почивката се разминавам с бившата шефка и тя жизнерадостно се заинтересува, защо съм събудил цялата и къща в шест сутринта на служебния и номер. Вчера я потърсих, тя не вдигна, а по-късно се обади, ама новият и служебен телефон не е в контактите ми.
Забравям, че трябва да купя от борсата картофи и балони.
Прибираме се без инциденти.
Ако не броим един бабаит, който свирна на жена, пресичаща с детска количка пред него. Аз вдигнах ръце, той с доволна физиономия и вдигнат към мен среден пръст гордо ни подмина. Готов съм да се басирам, че е същата мутра, която преди години изскочи правейки ляв завой пред мен без мигачи и ме напсува и наплю, разминавайки се с мен. Точно бях сменил накладки и дискове, та пунтото закова от четирийсет на милиметри от боята му. В бялата му кола имаше малко дете.
Този път колата беше тъмна и неандерталецът беше сам. Аз можах само ядно да метна фаса си на земята...
Да те ритнат в главата- имаш и шанс, и неврохирургията в Пирогов, ама като е в сърцето...
Всъщност, дали ядох бой от таксиметраджии? Историята мълчи. Мълча и аз, може би защото още отекват в главата ми писъците на Ваня от тази сутрин.
Замалко пак да пропия, ама се размина.
„...и простете братя, че джигит го давах”...
Действителна приписка от църковна книга, 18 век преди Хр.