Случайно мернах, че днес тъй-нареченият ми блог 101vitamin имал рожден ден на тази дата и прави 12 годинки.
Какво се случи за тези 12 години?
Блогът остан верен на случайно формулирания манифест „и я че изокам некой ден...когато ми се домрънка за живота, вселенета и всичко останало”, влезнаха и някалко калпави стихчета, неканени, но „рожбици” все пак. Порастна, но не поумня и помъдря, аз също поостарях и не поумнях, нито помъдрях .
За разлика от мен той нито веднъж не се скара с когото и да било.
Появиха се и няколко историйки, които не бяха само описателни. Глупости light оцеля и набъбна, очертаха се няколко герои – Шевко, Катя Катерицата, Хари Хигиениста , Пилота, кучето .
Дано има нови срещи стях!
И малко отегчителна статистика – благодарение на доброволец - ПР, блогът получи малко гласност и от замислен като чисто лично и анонимно кътче, вече има над две хиляди прегледа. „Дубълът” му в един автофорум пък в момента за около година и половина гони към момента над 27 хил. прегледа, което е озадачаващо и неразбираемо за мен!
Кaкво е рожден ден без торта!
С лек сантимент към детството направих тази!
И един подарък – историйката, която отлежава година половина и все не можех да досглобя!
Бях досадно хлапе...
А, казвам се Хари, Хари сектанта, раснал съм в комуна, но имах щастливо детство.
...И беше едно от ония лета, шеметни и по детски безгрижни и пълни с игри и приключения, нови и хора и ярки впечатления. Лятото свършваше, когато една сутрин се озовах под часовника на гарата с куп шарени и дългокоси тийнове като мен, под неодобрителните погледи на преподавателите от новото училище.
Този път приключението се казваше консервен комбинат в Луковит, и включваше бригада, униформи, комендант и ранно ставане.
Още във влака се оформиха групички, които успяха да се настанят заедно по стаите. Някои си останаха приятели и до днес.
В свобдното от държавната ангария време можехме да се разхождам из изглеждащото заспало малко градче.
Докато се шляех самичък, избягал през оградата на лагера, попаднах на пазара и си взех наливна бира. Никога не бях пил бира дотогава и дявол знае защо го направих. Определено не ми хареса, горчеше, но упорито си отпивах глътка по глътка, седнал на една пейка и се зареях с някакви важни тийнеджърски мисли.
От унеса ме извади едно хелоу, спик инглиш. Отворих очи и две странно облечени момичета стояха пред мен.
Не, не го говорех тоя език! Но схванах, че питат за пощата. Едната, със смешна червена баретка, уокмен в джоба на дънковия елек и слушалки под баретката, и каубойски обувки с остър връх пробва пак на английски, но като почнах да соча и да обяснявам на българо-френски, се усмихна и мина на руски. Ако сега ме питате, как са изглеждали, с какво са били облечени, какъв цвят коси и очи са имали, си спомням само една смешна червена баретка!
Момичетата обикаляли Европа на стоп, само с по една раница! Изглеждаха ми смешно облечени.
Кой вятър ги беше довял в Луковит!
Имената им запомних – Уинона и Динки! Уинона стана Уинчестър моментално в моя речник, а Динки Босети изглеждаше малко отнесена и нереална.Тя си кротуваше и просто някак присъстваше. Двете често се споглеждаха и бърбореха страшно бързо като испанки на моменти.
Оказа се, че Уинона е говори руски, когато попитах как и къде го е научила изведнъж става някак загадъчна, не личи да и е майчин, но има сладък акцент, огромен речник и дори използва фразеологизми и някакъв неразбираем за мен слен
Тя наскоро се оплака, че я привикали в една трибуквена агенция да пише обяснения за писмата си, писани преди десетилетия с едно русначе, с което се оказа че и аз съм си писал. Русначето всъщност беше чеченче, израснало в Дагестан, и станало командир на муджахидини и стратег и идеолог и дясна ръка на/айде да не казвам, че и мен да не привикат, да пиша обяснения/. Скор след тази случка въпросното бивше хлапе бил гръмнат с ракета насочена от собствения му телефон.
Въпреки разстоянията с Уиннона няколко пъти се караме и стопляме отношения.
Даже наскоро, като разбра, че съм останал без работа, ми прати препоръка за участие в онлайн анкети/може пък да е станала акционер в тоя медиен конгломерат или дори собственик/и вече имам баланс от 0.54 евроцента, а ако „заведа” още някой, ще получа набързо по половин евро на калпак.
Специално за нея по време на вечерята в лагера се промъкнах и откраднах една от китарите и тя свири и попя доста песни от мюзикли, най-добре се справи с онова от Вълшебникът Оз, а на рапсодия в синьо изкара и бис и дори и оставяха монети в смешната шапка, с която ходеше. Аз се опитах да я науча на няколко песни на щурците
Собственикът на китарата ме търсил да ме бие, но прояви разбиране накрая, щото го запознах с момичетата, а като го запознах и с една циганка, с която завъртя бурен романс, него щяха да го бият родата... Стана дълга и широка...идва милиция, после дигнаха войничетата от близко поделение...щото колове, брадви...потрошени лади...
Сега „момчето с китарата” е виден общественик...националист...
Ако онази история с Ромео и Жулиета/циганката действително така се казваше!/ от бригадата не беше тръгнала в грешната посока, сигурно щеше да защитава правата на малцинствата, а не да призовава към нетърпимост и насилие
Косвено аз съм отговорен, че тръгна по тоя път...същият човек плака, когато смесих буркан компот от сини сливи и един големичък плъх, момичетата пищяха, а звярът като че ли нарочно им се завираше в краката...Един буркан по-малко за приятелите от СИВ, един жив плъх по-малко в консервния комбинат.
Момчето беше като св. Франциск с всякакви животинки, сега е егати мизантропа...Дали да не му потърся онази циганка...или пък друга...
Ако усетите и най-малък намек, че се пробвам да се правя на Купидон, полейте ме веднага с кофа ледена водаи и ми пуснете севернокорейски поп веднага
За самоволните отлъчки бях издирван от „патрул” от заместник-командирите, когато се прибрах, ме изправиха пред комсомолски съд, но понеже не ме бяха приели в комсомола, заради системо рушене на дисциплината в час по руски, бързичко приключиха. Е, изкараха ме пред строя, мъмриха ме около пет учители, и зам. директорка и накрая ми казаха сам да си измисля наказанието за отлъчка и полухулиганската проява в местния фонтан - някой ме беше видял и изпял за цветния пеещ фонтан.
А аз, една кльощава върлина, с дълга топирана коса и бригадирски дрехи като на китайски селянин от епохата на мао, стоя, забил поглед в земята, въртя си бавно като балерина десният крак на палеца в нещо подобно на шпиц и единственото, което ми хрумва да кажа е „да ме лишите от десерта в стола за три дни”, при което строят се разпада, съучениците избухват в див смях, чуват се подсвирквания, учители, комендант и зам. директор стоят занемели, само оня по механика с вицовете се хили най-отзад, ама с ръка на устата.
Завесата пада, представлението свършва и полека, подканяни от учителите, се разотиваме на групички. Аз още не осъзнавам какво се е случило, и се чувствам като в български игрален филм. Доста от съучениците ме зяпат и хихикат, а аз продължавам да си представям как ще ми окачат табелка с някакъв унизителен надпис и ще ме прекарат през целия консервен комбинат.
Не знам какво и как е стигнало до ушите на готвачката в стола, но на вечеря тя ме дърпа настрана и ми вика „чух какво са те наказали...мини после в кухнята отзад, скрила съм ти два десерта...тия какво си мислят...че сме в детската градина ли...и аз имам син, сега е войник...ох, дано го хранят добре!”
Момичета бяха гладни, току-що извадена от фурната баничка ги докара почти до екстаз, по-късно пробваха и шкембе, ма като разбраха, че това вътре не са калмари, трябваше да го доям аз, та да се не зяноса. Партито продължи с бири.
Бирите /Столично, Люлин и Леденика/ не и харесаха та се чудех какво да взема, докато попаднах на розе в един плод-зеленчук. И него не го искаше, женско било.
Трябваше да се разделя с три касетки срещу литър домашна ракия от един селски метъл на пазарчето, ма и той доволен, и Уинона доволна от екзотчното автентично етно местно питие.
Не ги разбирам тия жени...сливовата си беше пълен отврат, ма бая силна...добре, че не и се допи ферментирало мляко от тибетски як.
Омацахме се яко с едни виолетки, а аз и показах какво става, като изсипеш пакет „детска радост” във фонтанчето в парка, и имаше фенерче и музика на живо, /боб дилън го помня/ и „пеещ цветен” фонтан, Верно, крещяха ни минувачи, че сме вандали, но не съжалявам за цветната вода, викаха и милиция, никой не дойде, а един чичка пусна едно „браво младежи”
Ако някой път мина оттам, и още стои това място, ще го снимам и ще и го пратя, ...и една вакуумирана баничка...и шишенце домашна ракия ...и снимка на дъщеря ми... с надпис „Марти завинаги”.
На раздяла Уинона с усмивка си татуира Хари завинаги, е, всъщност беше с химически молив, който мъкнех с мен навсякъде, но по-късно в едно писмо ми писа как се запознала със семейство, мъж американец, женен за българка, циркова актриса. Понапили се здраво, и от кръстосване по барове се озовали в студио за татуировки, уинона се сетила за татуировката с молива и тогава българката и написала на кирилица Хари завинаги и татуистът успял да се справи за нула време. Аз не знаех как да реагирам на този жест. Стори ми се маниашки и и писах, че съм кръстил малко куче на нея. След две седмици получих гневен отговор, извиних и се веднага, обясних, че съм се пошегувал нелепо и тя спря да ми пише.
След около година ми писа пак.
за
участниците....за свещениците - не ми стана ясно трябва ли да имат! а, и
ледени хора ще има! чух, че традицията била скорошна - от около половин
век. вероятно е възниклала от повечко подпийнали, влезнали да се
освежат. нещо като сутрешната гимнастика на висоцки - очень
отрезвляющая...утром ободряющая...
