БАЛАДА ЗА ИНСТРУКТОРА

 

                Как се учих да карам кола

Аз не съм добър шофьор, не обичам и да карам, особено в града. Нямам голям опит – към момента – около 12 годинки.

Живеехме си скромно, придвижвахме се извън града предимно с влак. Нямахме кола, нито на мен, нито на булката ни е хрумвало за курсове.

Няколко думи за жената – изпълнителна е, съвестна и други такива.

Една година и написали в длъжностната характеристика, че се изисква шофьорска книжка. То добре, че не и писали  правоспособност за пилот!

Та, тя се впрегна, задели някакви пари и се записа на курс. Изкара!

Някъде малко след това леко взехмеда си стъпваме на краката и се замислихме за тенекиена щайга на четири колела.

Поразпитахме тук-там, оказа се, че старо гадже на семейна приятелка се занимава с внос от Германията. Свързахме се, даже на доверие предплатихме и зачакахме. Мина доста време, в един момент човекът се свързва с нас, подбрал ни мицубиши лансер дизел. Хубаво!

Мина още доста време, човекът върти бизнеса някъде по старозагорско.

Бяхме вече отписали парите  след няколкомесечно чакане.  Младежът се обади. Взел ни пунто, бензин, съвсем базов модел. Докара го на собствен ход. Мицубишито отишло в негов познат, на който му блокнал двигател и се молил, молил спешно за нещо.

Пунтото нямаше хидравлика на волана и всяко паркиране, особено на заден беше тежка работа!

Междувременно, една година след булката аз се пуснах в кварталния автоклуб, сиреч – школа.

Само помолих да ме сложат при някой спокоен инструктор.  

Жената от школата каза, че Коцето Йолов е търпелив и опитен. Приех пак на доверие.

При първата ни среща леко се шокирах – една, виждаща ми се огромна киа капитал и един дребен човечец, слагащ си две възглавници на седалката. Бай Коце се скъсваше да пуши! Пушех и аз, но не и докато карах. Не даваше!

След сериозен инструктаж, проведен в колата и една обиколка на квартала бай Коце спря пред школата и каза „Аз возим толкова. Оттук нататък ти ме возиш! Потегляй”

Ми, хубаво! Ама се заинатих, казах му, че докато не ми обясни как да спирам, никакво тръгване и ще си седим така и ще пушим, докато изтече времето!

Пича го прие сериозно и обясни как трябва да действам. Огледала, седалка, колан, съединител, проверка на лоста, запалване, вече ми ги беше понабил в главата.

...Още сякаш чувам бавния му глас и характерния тембър  „...водачът е длъжен...”

Карал ме е да правя глупости, натискал ми е крака с двете си ръце. Крещял ми е „пълна газ, пълна газ” когато бях на средата на кръстовище с ляв завой, а рейсът беше потеглил вече по нанагорнището. Е, пълна газ на колица две хиляди кубика на втора...при завиване...интересно е че не ми поднесе! А сега, като гледам, на същото кръстовище е блъснато момичето от рейса, което почина в Пирогов.

Полека-лека взехме да мелим с „тренера”, така взех да му викам в редките ни срещи.

Ами човекът беше пенсионер, разправяше, че минал от 16 годишен на камион, през инструктор и на някакви класове яхти и какво ли не в ОСО и ДОСО.

Той имаше двама курсисти – едно циганче, работещо в строителството и моя милост, тогава работещ на смени. Рядко ни се напасваха графиците, а тренера не искаше да идва само заради единия. Аз го подкачах, че на другите инструктори са дали мацките, и му казвах, че ако ми каже „ауу, знаеш ли, че имаш страшни очи”, ще го метна през прозореца и ще си карам сам.

Той пък беше сащисан, как мога да загася колата при тръгване,  по нанадолнище.

„Ще ти перна един зад врата, ако пак го направиш” чувах често. Дойде зимата, аз се навлякох с нещо с дебела качулка, и при поредното му недоволство неизпълнителният  му курсист го засече „Айде, това дебелото на врата виждаш ли го? Може да съм сложил  и шипове вътре!”  Ма имаше чувство за хумор... и не само!

Само да го питам нещо, ме караше да отбия и спра. Обясняваше, докато не усети, че съм разбрал, дигаше капака на двигателя и показваше. Само да знаех какво да питам тогава!

Аз кола веднъж съм карал като ученик, и замалко да изхвръкнеме от пътя! Съсед ме накара да се пробвам в отсечката Иваняне – Филиповци. Всичко добре, докато не стигнахме някакъв завой. Пича вика „намали”, ама на мен ми се струва, че карам бавно, поглеждам скоростомера, около 27 км... и се лепнах на вратата! Спрях във Филиповци, сменихме се, продължихме си към вкъщи и какво да видя – на въпросния завой съм гледал  оборотомера!

Тренера на всяко кормуване ме прекарваше по два пъти през най-проблемните кръстовища в квартала, изкара ме на Стамболийски, та да направя завой през трамвайните релси, да упражнявам обратен завой. Понякога ходехме до Борово, да вземем другия курсист. Изкарвал ме е и на околовръстното, за да отлепя от тия разрешени петдесет, и да видя как се кара на тъмно и светлини.

Бай Коце беше много учуден как се оправям с паркирането от раз,  докато не се светна, че съм карал мотокар известно време. Но с тръгването все си имах проблеми. Един път той искаше да си свърши някаква работа зад ИСУЛ и съчета кормуването с това. Препотих се няколко пъти! Дъжд, задръстване, чистачките не работеха в автоматичен режим, та трябваше непрекъснато да пускам и спирам, че едната и стържеше! Тренера в един момент вика „браво, ако знаех, че в задръстване няма да гасиш колата ни веднъж, щях само в задръствания да те пъхам!”.

А като разказвах на жената как е минал поредният час, тя казваше „е, добре е, а моят инструктор знаеше само няколко думи – спри, тръгни, тука завий...днес няма да има час, че утре имам изпит и ще ходя да мия колата”.

Бай Коце, тренер, където и да си – да знаеш – ти си свърши работата!