Малко съм шантав, така разправят хората за мен. То на мен не ми пречи, но май и не ми помага, или- ако ми помага – не личи много-много. Ма така да е – не опровергавам, дори напротив – градя си умишлено такъв имидж и си спестявам доста нежелани социални ситуации така!
Обаче има и по-шантави от мен- приятелката ми Уинона.
Тя е известна, или нещо такова, аз не и се впечатлявам.
Запознахме се случайно в едно малко градче преди десетилетия и поддържаме връзка. Няколко пъти сериозно влизахме и в конфликти и сръдни.
Тя дори си татуира „Хари завинаги” преди време.
А Хари съм аз.
Тя леко избеснява, когато нарочно и бъркам името. Наричал съм я погрешно и умишлено Уинчестър, Уинстън, Уинслет, Уили койота и Уили Уонка.
Това я влудява. Всъщност се озова и в лудница,надявям се – не заради мен.
Направи го малко на инат, и май – за да си почине. Нещо не се оправяше с тогавашния и работодател и се хвана на бас, че ще направи нещо щуро и няма да я спипат. Е, спипаха я, но като я знам каква е – направи го нарочно, струваше и доста пари, и някаква провалена роля, която и бездруго се чудеше как да откаже.
Бил съм и на гости няколко пъти. Трудно и се издържаше на темпото – почти денонощно разговаряхме и доста пийвахме.
Вече не пия, тя –също.
Някога си пишехме и разговаряхме по телефона. Сега с тия модерните технологии успяваме да поддържаме връзка риалтайм. Не прекаляваме, около веднъж седмично обменяме информация кой как е и вървят ли нещата.
Наскоро дъщеря ми реши да ме покани на парти в студентско общежитие, преди това трябваше да помогна на моя приятел Мимчо, който стопанисва етаж от къща в едно тихо кварталче.
Предния ден бях споделил с Уинона, че ще съм строителен работник. Тя се оказа по бреговете на Алжир за снимки на някаква реклама и решила да остане няколко дни там.
При Мимчо работата спореше с музика и настроение, докато в един момент над двора буквално увисна грамадна безшумна машина в графитен цвят без опознавателни знаци и номер.
По въжета от нея се спуснаха хора в тактически камуфлажи с оръжия.
Спогледахме се с Мимчо.
- Какви си ги свършил тоя път,брат!
Мимчо е доза хакер, но да му направят десант в двора в квартал „Триъгълника” ми се вижда някак нелепо и зловещо. Верно, имаме и друг съученик и добър приятел, работещ за АНС, който дава понякога дребни задачи на Мимчо и параноичният ми мозък започва да прехвърля различни варианти в главата ми. Детско порно? МОСАД? Руснаци? Кражба на интелектуална собственост? Иранци...
Стоим си с вдигнати ръце, хората ни наобграждат в полукръг, но без насочени оръжия, спуска се и куче в нещо като носилка.
Водачът на кучето се насочва към нас, кучето тръгва дебнешком и май ще се напикая!
Бабичките от пейката отсреща се кръстят! Местният пияница и наркоман, който просеше от нас цигари, си слага ръцете на тила и ляга на тротоара.
Кучкарят е дребничък, казва команда и кучето сяда, но не сваля поглед от нас.
Още една команда и кучето е свободно и хуква да изследва двора.
Командосът сваля шлема и ми се усмихва.
В първия момент не схващам, след секунда мозъкът ми се разбърква съвсем.
Уинона ми се мята на врата!
Мимчо се разхилва!
Командирът на екипа се приближава и ме прегръща.
Това е Джон! Разпознавам го и под каската и визьора с камера и маската! Тия не са от ГДБОП!
Само, ако знаех, щях да взема кутрето, което кръстих на моята селебрити приятелка и тя избесня и ми се сърди цели няколко седмици!
Преди време Уинона ме завлече на парти, там се запознахме с пъргавия и жилав Джон, който се оказа тюлен.
Човекът скучаеше, и се беше дръпнал далече от шумотевицата и басейна в ъгъла на градината и играеше с едно от кучетата на домакините. Скучаех и аз и тръгнах да обикалям двора. Кучето ме видя, остави го и дойде да ме подуши. Така се заговорихме.
Покрай Уинона го уредих с една редакторка от киноиндустрията, нейна приятелка. По-късно се ожениха.
Тюлените били на някакво съвместно учение в близост до мястото за снимки на Уинона.
Вечерта тя им гостувала и от дума на дума момчетата предложили да я разходят където пожелае. Щели да го минат като тренировъчна мисия.
Речено-сторено!
Е, искате ли селфи с екипа, заловил Ладен!
Не им беше разрешено всъщност.
Бях обещал на детето, че ще съм белобрада „атракция” на скромно студентско гости. Тюлените леко променяха баланса, но детето каза –„където двама, там и двайсет, идвайте!”.
Мимчо отклони поканата, останалите, с все кучето се натоварихме на служебния ван на Мимчо и потеглихме. Преди това падна едно опразване на гардероба на Мимчо, оръжията бяха натоварени на хеликоптера, а пилота сам щеше да се оправя, след като остави хеликоптера на военно летище.
Тия хора и това бяха уредили за нула време!
Не минахме без приключение. На входа на общежитието срещнахме Антъни Хопкинс. Не истинския, а всъщност неговият двойник бай Петко – домакин и портиер. Беше притеснен, побелял, пот се стичаше по лицето му.
- Момчета, трябва да ме закарате до Пирогов!
- Бай Петко, какво, сърцето ли?
- Абе то не е за разправяне, ма съм си глътнал ченето!
-Какво!
- Ченето бе, ченето! Както си ядах супата, и нещо аха да ми заседне на гърлото! Преглътнах , ама ченето го няма!...Такова, да ме видят на ренгена...Ама как ще го вадят, не знам...Ох, страх ме е!
От детето знам, че бай Петко Хопкинса знае почти всичко на този свят , а ако не знае нещо, то и за него има мнение.
Тоя път беше кратък и по същество.
- Я да видя къде ти е супата! – направо с лъжицата прерових няколко пъти тенджерката на малкото котлонче. Нищо!
- Няма как ченето да ти мине през гърлото и хранопровода! Ще се задавиш и ще го изкашляш, или повърнеш.
- Не бе момче, няма къде да иде. Само съм го глътнал! Мислех, че е коричка хляб, а то...
Бандата тюлени и Уинона търпеливо наблюдават, аз не превеждам и дума.
Прави ми впечатление, че джобчето на карираната ризка на бай Петко е странно оформено. Потупвам с ръка, бай Петко грейва.
- Яяя, къде паднало!
Антъни Хопкинс от блок две по гръб не пада!
Стаята малко отесня. Екипът се ориентира моментално в обстановката. Един веднага се завъртя около „кухнята”, готвеше се юфка с домашна лютеница и три вида сирена. Сирената всъщност бяха вчерашно, от миналата седмица и от минали месец, но изглаждаха с различен цвят и твърдост.
Дежурно по американски нафуканите войничета сякаш добиха някакъв респект към обитателите на стая 403. Може би заради странното силно питие „ракия”, която след първите шотчета в пластмасови чашки за кафе ги накара да правят физиономии.
Бяха леко сащисани и от Галка и нейните почти петдесет кила. Галя се движеше със скорост около литър джин на час. Бъдещата лингвистка пиеше не като рускиня, а като автентичен руснак.
В един момент тя просто полегна назад и заспа. Завихме я с едно одеяло.
Сле около два часа Галка отметна одеялото, рязко се изправи и попита „Къде ми е чашата”.
В погледите на тюлените се четеше поражение.
