В
памет на Динозавъра и тези, които ни напуснаха твърде рано...
Близначките бяха Боджи и Гери. Наскоро в тия модерни времена, хипстърчето от
седмия етаж ги нарече случайно годжи-бери. След няколкомесечно ходене по йога,
шамански ритуали, връщаници в предишни животи, всички актуални вегански и
духовни термини просто се лееха от устата му.
Момчето, всъщност беше на почти
четиредесет, дипломиран психолог. Всички го наричаха Момчето, с ударение на
първото о. Казва се Момчил.
Той имаше траен интерес към близначките, но сякаш не можеше да реши към коя да
се носочи. Или пък не му стискаше...Така и не го попитах. Момчи почина.
Една
събота бяхме на погребението му, след седмица, но в неделя бяхме на сватба.
Почти същите хора бяха и на двете места.
Близначките...Те не го вземаха насериозно, а някой пусна и слух преди време, че
са активистки в ЛБГТ общността. Е, имаше период в живота на едната, когато
ходеше със зелена коса, но това беше по повод музикалнатата и кариера. Стана
певица в група. Но това беше преди повече от двайсетина години.
Близначките всъщност не бяха нито близначки, нито дори роднини.
Живееха заедно от тийнеджърки. Божидара беше осиновена от семейство от третия
етаж.
Дълги години хорицата не могли да имат деца, поработили и навън, и като се
прибрали, взели решение. Прибраха я от приют четиригодишна.
В началото детето
беше едно грозно патенце, с типични поведенчески проблеми за дете от „институция”.
Ние, децата, известно време не я приемахме сред нас.
Чак сега си давам сметка че пословичното търпение и флегматизъм на Веско и
Наталия полека-лека победиха дивия нрав на дребничката фурия и той взе да
преминава в артистизъм. Грозното пате стана актриса. Пееше, рецитираше,
рисуваше, тръгна на уроци по пиано, просвири и на китара. Веднъж изрисува с
пастели платнището на камиона на шофьора Дечо със сцени от филми на
Дисни. Покатерила се на колелото и го местела, на няколко пъти падала и
се беше поожулила, а пастелите захапала със зъби. Стана голям скандал, Веско и
Наталия аха да изчистят „платното” със една сгъваема стълба, но хора питали
Дечо за адреса на художника и дали ще им нарисува нещо и на тях, и той взе да
се гордее с шарениите, и дори ги покри с някакъв лак, та да не избелявали от
слънцето. Спрял ги в последния момент.
Дечо
от всеки курс в чужбина носеше подаръци за племенниците си и за Боджи. Така и
не се ожени. Лека му пръст на Дечо, прегазили го на магистрала в Италия. Не
разбрахме каква бе съдбата на веселия камион.
Гери се появи, когато Боджи беше на 13.
Живеела с майка си, не се разбирали. Майката я давала разюздано - алкохол,
лекарства, кризи, престои в психиатрии... Прибирала различни мъже...
Гергана
пазарувала и въртяла домакинството, но била обект на психическо и физическо
насилие и в един момент не издържала. Започнала често да бяга, намирали
я, оставяли я и в интернат няколко пъти. Избягваше да говори за този период от
детството си. Тия неща ги научих доста по-късно, когато биологичната и майка
почина и тя трябваше да уреди нещата около погребението и.
Гери просто изникна от някъде една привечер, седнала на пейка близо до блока и
заспала там. Боджи я видяла, няколко часа по-късно слезнала да изхвърли кофата
с боклук и седнала до нея и я загърнала с якето си. Гери преспала при Боджи уж
докато намерят някакво решение. И така вече двайсет и няколко години.
. Боджи веднъж каза, че тогава момичето на
пейката и заприличало на гладно уплашено коте, каквито тя често намираше и
прибираше.
Боджи и Гери си станаха дует. Едната
имаше френско „р”, и другата, когато разговаряше с нея, явно несъзнателно я
имитираше. И двете бяха кльощави и мургави, Боджи беше къдрава, Гери с чуплива
коса. Веднъж след половиндневни опити с преси за коса и ютии и двете бяха
изправили косите си и едно от момчетата от блока ги кръсти близначките.
Настина си приличаха, и понякога можеше да ги различиш само по походката
и жестовете. Започнаха и да се обличат еднакво. Някъде по това време излезна и
филмът „Неомъжена бяла жена”. Гледахме го заедно, и на свършване на филма двете
се гледаха известно време, сякаш се виждат за пръв път и едновременно избухнаха
в смях.
По онова време хората в квартала се познаваха, и май всички познаваха
близначките. Не всички обаче им се радваха. Някаква баба ги беше поляла с леген
с вода и замерила с дърво от балкона си на третия етаж, когато се бяха изкатерили
по лозата, незнайно как поникнала и пълзяща по старото блокче.
На „крадлите” им се прияло грозде! С мокрите си фанелки пред блока отнесоха
доста зяпане от момчетата. След кратка задявка Кирето от съседния блок изяде
шамар от Боджи и се опита да я удуши. Гери го срита, Кирчо, като видя че, няма
да се оправи, избяга. Гери по това време тренираше лека атлетика и го стигна
след петдесетина метра и го спъна. Боджи се метна на колелото и ги догони.
Докато стигнем до тях, жертвата охкаше с окървавено от асфалта и кубинките на
момичетата лице на земята. Дълго време след това избягваше близки срещи с
близначките и ги псуваше години наред.
Най-големите им приятели обаче бяха бездомните животинки в квартала. Боджи и
Гери често изпразваха не само техния хладилник в полза на уличните кучета и
котки. Редовното оправдание ни беше: дойдохме с децата, бяхме много
гладни...Но поне дружно миехме и подсушавахме съдовете!
В един момент Боджи започна да проси от лелките от кварталната
бирария и всеки ден прибираше остатъци от манджа с кутии от сладолед. Обаче
един ден чичо Гюро, управителят, се опитал да я опипа и този извор пресъхна.
В
течение на няколко месеца периодично Гюро помпаше гуми. На прибиране от училище
се оглеждахме, и, ако нямаше никой наоколо, някой клякаше и развиваше вентила на
гумата лекичко. След неколкократна смяна на иглички, обаче се усети и взе да
паркира, така, че москвича да се вижда от витрината на „Гущера”, както
беше известно заведението. Думата педофил не ни беше позната, но това беше
нашето отмъщение.
Боджи
продължи с майчинството над бездомните, със същата тактиката с остатъци от
храна, като просто един ден влезе в кухнята на детската градина и се примоли на
лелките там. Гери пък започна акция в стола на училището.
Виждали ли сте котка да яде леща? А малеби?
#
Момичетата не бяха точно палави, но
инициативата за много щуротии идваше от тях. Същата есен с историята с гроздето
кварталът осъмваше с диря от зелеви листа от плод-зеленчука до пейките на
игрището. Държаха голяма купчина зеле в двора на магазина на открито, завита с
едно платнище. В ония години зимно време още можеше да се видят
каци за зеле пред входовете на блоковете.
Боджи се усети, че през временната
мрежа, ограждаща зелето, като последователно провира ръцете си през
правоъгълните дупки на оградката може да измъкне отгоре зелка. Гери събра
стотинки от бандата и купи пакет сол. На четвъртата вечер от набезите за зеле
кварталният ни чакаше цивилен на пейката зад вратата на игрището.
- Това повече да не се повтаря! Като направят ревизия за зелето,
събирате пари и си го плащате! А това утре да го няма. След училище правите
бригада и изчиствате и зелевите листа, и всички боклуци около игрището.
Следобед ще мина да ви проверя!
Чичо Васко, кварталният,
погледна с укор синовете си, които бяха най-отзад, и двамата с по една огромна зелка в
ръце.
Носеше се миризма на есен, разбирай - на печени чушки. От
съседната пейка се чуваше песен на Аксепт, пусната на касетофон с батерии, но
заради старшинката бяха намалили звука. Той беше купил двукасетъчно Саньо на
синовете си, и беше обръгнал на такива звуци. Често се презаписваха какви ли не
стилове в тях, но Малкия и Големия Шемет имаха предпочитания към твърдия звук,
както и група, с която репетираха в мазето на старшинката.
-
Значи затова снощи отказахте зелевата салата! Вместо да сте за пример,
се червя от вас пред началника! Наказани сте за една седмица без китари и
излизания!
#
Пред
очите са ми купчина деца, чорлави, повечето с драскотини по ръцете и краката,
и като с униформи за физическо - големи или отеснели шорти, поизбелели
фанелки с оръфани яки, гуменки, скъсани традиционно на десния палец или
маратонки ромика...колела в синьо или червено, небрежно нахвърляни по земята,
разкъсваща се по шевовете топка и две кучета, изплезили езици... Караман и
Джина. Нямахме телефони, нямаше селфита, и въпреки, че Васко ходеше на
кръжок по фотография, притежаваше собствена лаборатория с червена крушка в
банята и специално купен апарат смяна, нямаме една обща снимка.
Но ако имахме,
щеше да изглежда точно така! И в единия ъгъл щеше да се вижда и странна
конструкция. Лагерница. Една от двете в квартала, конструирана и изработена с
помощта и инструментите на мустакатия печатар чичо Сашо, до нея момиче с две
миши опашки седи на бордюра с летни кънки в ръце и си сваля сандалите, а на
тополата отзад се веят останките от геройски загиналото хвърчило, кръстено
Гагарин!
Имаше
и приключения в подземни тунели на Топлофикация с огромни плъхове, след което
се озовавахме право в горичката на Робин Худ, имаше пиратски залив със салове в
основите на близкия запуснат строеж до шоколадовата фабрика. Дори
разполагахме със собствен огромен космически кораб, маскиран като ръждясала
селскостопанска машина, паркиран до рекичка зад околовръстното в края на опитно
поле на Института по почвознание!
На същата рекичка се опитахме да изследваме и
картографираме течението, чак до съседния квартал, но ядосан пастир ни подгони
с камъни, че сме плашели животните. Имаше дори и гълъбарник на покрива на
блока. А близначките никога не приемаха ролите на принцеси и бяха или от
лошите, или доста кръвожадни!
Във
всеки блок, къде ти - във всеки вход си имаше по една такава групичка хлапета
със собствена вселена или поне тайнствен остров!
Никой още не беше чел
"Повелитят на мухите"...
#
Седим с Гери в двора на болницата на една пейка. Чакаме края на операцията.
Мълчим, пушим. Тя ги беше отказала преди десетина година. В чантата ми
има бутилка водка. Вече наполовина. Аз също я отказах. Преди осем години.
Болницата е същата, в която Боджи работи. Оперират я колеги. Някои от тях
познаваме. На някои е била преподавател, научен ръководител и ментор.
Прозорецът на операционната на последния етаж изгасва.
Приключили са.
