КАК СЕ СТАВА ДЖИГИТ

Пророк бях тази сутрин.
И не, при тото не става. Там действам така: избирам 43 числа, задрасквам ги и които останат са моите. И вестника чета отзад напред. Сигур по навик от тийнеджърските години, когато имаше все някоя по-така снимка, от онези, които шофьорите на камиони и механици слагаха по сервизи и работилници. Ма и един колега прави така на вътрешната част на вратичката на гардеробчето на съблекалнята. А е младо момче. От интернет поколението.
И с ученето съм така, винаги почвам от най-сложното, та да разбера по-простото. Като карах шофьорски курс се заинатих на инструктора да ме научи първо да знам как да спирам, а той вика- не си тръгнал още, та да спираш.
Отплеснах се, често се случва. Сигурно имам синдром на дефицит на вниманието. Който не го е хващал като дете не е имунизиран на зряла възраст. Подозирам че, страдам от Синдрома на Аспергер в лека форма. Или пък съм хипохондрик.
В такива ситуации се обаждам на моя д-р Георги Хаус. Вдигал ми е в 5 сутринта!
Тогава като никога спокойно, кротко и дълго ми обяснява, че няма страшно и това жестоко ме стряска. Диагнозата: криза на средната възраст.
Вика „купи си мотор или си хвани любовница, или поне един аквариум си земи. Аз се замислям, не мога да реша и в такъв случай избирам всичко.
Хаус ме съветва да се свържа с моя семеен психоаналитик. Те са съученици. Психоаналитикът е сестра ми, дава консултации по телефона и от детството ми досега никога не ми е взимала пари. Пуст късмет-прегракнала, не може да говори. Решаваме да си пишем. Интернетът на телефона се скапва. За малко и аз.

Изведох кучето на разходка до бензиностанцията. За цигари. Някак си предчувствах, че ще закъснея и реших да елиминирам от времето за пътуване спирането за цигари на денонощното кафене.
Булката реши да тръгне с мен.
Имам 12 минути да премина през целия град 17,5 км. Потеглям. Нито веднъж не минавам на червено. Идилията продължава до Сточна гара. Настигам патрулка. Ми кво, изпреварвам отдясно.
За такова нещо ме скъсаха на изпита, само че мен ме изпревариха. Неправилно разположение върху пътя на автомобила. Или обратното.
Ма изпитващият искаше да направя ляв завой при първа възможност. Верно, рано се престроих.
То с тая джигитска кола с най-слабия двигател в гамата, тежаща колкото лек танк и яйцевидна форма сме само да се движим шахматно на пътя. Според настроението ми и викам яйцето, плъха, или морското свинче. Прилича и.
Обаче онова момче, диагностикът нещо и направи и сега колата се движи нормално. Жената не помнеше какво и е обяснил тогава.
Трябва да го черпя нещо тоя човек!
На Данаил Николаев засилих, опа средна и лява лента заети. Айде у бус лентата. Ма нали съм съвестен бягам от лентата, веднага след като подминавам такси, като давам здраво газ и свивам към заветната лява лента. Инструкторът не ме е учил така.
Кога такси с пътник кара бързо? Е, това такси го прави. Резултат-моята лява задна броня среща интимно неговата предна дясна броня. По едно време таксито се материализира пред мен и ме блокира. Булката пищи. Спираме. В най-лявата лента. Приемам, че ще ме бият. Заслужавам си го и тоя път нямам как да кажа: ма те започнаха първи...
Появява се и патрулката.
Свиделството за управление ми е изтекло преди поне десет години. И е за кари. Съвестно го стискам в ръката и давам телефона си на жената да се обади в работата, че закъснявам. Тя не открива нужния номер и и казвам да набере оня от регистъра, дето не е записан. Първият незаписан телефон, че сменяваме шефки.
Вече мога да напиша кючек със заглавие „Шефки, шефки...”
За последните петнайсет години смених осем.
Тя почва да върти.
Полицаите дават съвет да се преместим по-нататък и да спрем както трябва.
Никой не вдига на благоверната и тя ми връща телефона, набирам и аз, няколко пъти. Първият незаписан от регистъра. Обаче има повече от един!
Мълчание. Пробвам друг. Същият резултат. Отказвам се. Довършваме нещата с шофьора на таксито. Щеше да е невероятно съвпадение, ако това е съпругът на една колежка.
Не е. Изяснихме го по-късно в работата на първата почивка. Адреналинът още не ме е отпуснал.
Оттук жената кара до службата. По пътя въртя на който се сетя от колегите, един номер не е активен, на другите никой не вдига. Сигурно щото още слънцето не е изгряло.
Накрая уцелвам шефчето. Дига, затваря. Много рано за събрания. Пробвам втори път. Дига и говори. Сънено. Ми нормално, като е в отпуск. Де да знам.
Закъснявам. Само това ми трябва. С електронен контрол на достъп сме в концлагера. Имам последно предупреждение.
По някое време звъни детето от Германия. –„Тате, какво си направил?”
Бе порасна това дете, помъдря. Иронията е, че сякаш беше вчера, когато беше фен на „Бързи и яростни”, движеше се с един млад джигит и любител дрифтър. Купи си първата кола /а познайте каква/ от едно момиче и на втория месец колата почиваше в мир в двора на друг млад тунинг любител, размазана необратимо.
Сега кара тойотка.
Детето за пореден път стигна до извода, че трябва да сменя професията. Ма аз нали съм лоялен и сантиментален и като се привържа към нещо, си оставам моногамен.
Керка, дори и в онзи труден период, наречен пубертет се привързвах към твоите тогавашни „приятелчета” /зоя завинаги/ и като ги докараше вкъщи се отнасяхме добре с тях, и дори ги глезехме с каквото можем.
Само към сиамеца не се привързах и оттогава породиста котка няма да битува вкъщи!
Прощавай Джери, сбогом Бъфи, почивай в мир, Мия, създание, което беше най-добрата компания на страдалката със счупения тогава крак, прощавай и ти мърляво рижо дребосъче, което като кучето те подуши, се изкатери по мазилката, а аз не посмях да прибера толкова скоро след смъртта на домашното ни коте...
Поговорихме с детето, беше по-притеснена и от мен и ме накара да обещая, че приключвам кариерата си на джигит. Обещах. Съвпадение бе, че днес било международният ден на обещанията. Това го разбрах по-късно.

Друго позвъняване. От диагностика. Беше много любезен и се поинтересува с какво е могло да ми помогне в шест сутринта.
Следващо позвъняване. От агенцията за подбор на персонал, с която се свързах предишния ден, ми връщат обаждане, с извинение, че в шест сутринта е нямало как да реагират. Това е то, професионализмът! Как да не ви се доверя, хора!
На почивката се разминавам с бившата шефка и тя жизнерадостно се заинтересува, защо съм събудил цялата и къща в шест сутринта на служебния и номер. Вчера я потърсих, тя не вдигна, а по-късно се обади, ама новият и служебен телефон не е в контактите ми.
Забравям, че трябва да купя от борсата картофи и балони.
Прибираме се без инциденти.
Ако не броим един бабаит, който свирна на жена, пресичаща с детска количка пред него. Аз вдигнах ръце, той с доволна физиономия и вдигнат към мен среден пръст гордо ни подмина. Готов съм да се басирам, че е същата мутра, която преди години изскочи правейки ляв завой пред мен без мигачи и ме напсува и наплю, разминавайки се с мен. Точно бях сменил накладки и дискове, та пунтото закова от четирийсет на милиметри от боята му. В бялата му кола имаше малко дете.
Този път колата беше тъмна и неандерталецът беше сам. Аз можах само ядно да метна фаса си на земята...
Да те ритнат в главата- имаш и шанс, и неврохирургията в Пирогов, ама като е в сърцето...
Всъщност, дали ядох бой от таксиметраджии? Историята мълчи. Мълча и аз, може би защото още отекват в главата ми писъците на Ваня от тази сутрин.
Замалко пак да пропия, ама се размина.
„...и простете братя, че джигит го давах”...
Действителна приписка от църковна книга, 18 век преди Хр.