Картоф в полето...

Отвлякох бебе. Не точно, но реших да поразходя моя нов приятел. Въпрос на гледна точка... Наистина е бебе. Аз му викам кутрето. Стопаните му спяха. Кученцето ме посрещна на двора. Зазяпа ме, замаха с опашка и се опита да ми отмъкне джапанката от крака. Опитах да му охладя ентусиазма, като му подбрах от хладилника разни лакомства и малчуганът закуси настървено. Очаквах да се просне някъде да заспи, но му се играеше. Да не будим цяла къща и съседи, излезнахме на улицата. Ляво - център и парк, дясно - поле. Дребосъкът се завъртя няколко пъти, погледна към църквата и пое в обратната посока. Последвах го...
През пътечка между вехти стопански сгради и възмутени от нашия поход свободни кокошки излезнахме в полето и топката с лапи заприпка към близка оранжерия, приличаща на нещо средно между ботаничаска градина и тропическа джунгла. Завих по пътеката и щях да настъпя моя спътник, вцепенил се срещу настръхнала котка, изправила се на "пръсти" и нокти като балерина и огънала гръбнак..
Срещаме се с котка пазач на оранжерия на известен футболист, местна знаменитост. Това ни го каза тя малко по-късно. Щръкналата козина ни проверява документите, запознаваме се и тя бързо забравя наелектризираната космена покривка и любезно ни кани на обиколка на съоръжението. Нашата домакиня, без да знае, че единият гост е без работа, отправя оферта и на мен, и на кутрето да и станем колеги. Ще обмислям предложението.
Приключваме нашата среща, започнала с недоверие, с ново приятелство. Тя се казва Принс Парис Уайлд, на галено - Катя. Разменяме си инстаграмите.
Отправяме се в полето, за по-напряко минаваме през едва забележима пътека във високите треви към черен път, водещ по бегли спомени към останките от римско водохранилище.
 Късметът ми продължава да работи...намирам великолепен пресен картоф в полето...и една изгубила се самодива...казва се Роза, леля Роза..или Маргарита, някак не съм сигурен за името, но е нещо цветно...или билка...дали не беше Лайка. Май не, това беше от един фантастичен сериал...
След няколко криволици достигаме до горичка. Нямам спомен за такова местенце. Някъде наоколо според мен трябва да има соларен парк. Озоваваме се край поляна с палатков лагер, има и кемпери. Както беше до нас леля Роза? сякаш се изпари. Виждам я да танцува с други жени, вика ми "момче, обичаш да танцуваш...ела при нас!". Някак се сепвам и с лека насмешка се сещам, че преди месец навърших 45, а и не, не мога и не обичам да танцувам.
Всички са облечени в нещо като дълги бели прости рокли. В първия момент решавам, че са дъновистки...танцуват в кръг, около напален огън, една хвърля наръч треви в него, пушекът става гъст, вие се като пипала и се протяга към нас с кутрето. Мозъкът ми сякаш отказва да работи...обаче някак ми светва - не, не са дъновисти, а са само жени! За пръв път попадам на самодиви... Пушекът ме замайва, краката ми омекват, доспива ми се..., гледам като хипнотизиран, кръгът бавно се насочва към мен, напев  и танц постепенно се ускоряват и приближават. Опитват се да проникнат в кръвта ми, да завладеят пулса ми и да ме понесат нанякъде, усещането е като от бързо летене, пред очите ми се сменят картини...поле, върхове, гора, вода, изгрев, залез, огън, облаци, пак вода, пустиня, ледове, отново поле, сменят се сезони...Изпълвам се с лекота, лекотата постепенно преминава в празнота, напускат ме емоции, изчезват мисли...изчезва звукът...остава само вибриращ ритъм във вените ми, отглас от мощен акорд...

Някъде бие камбана и всичко се забулва в мъгла...самодивите изчезват, аз стоя  в унес насред полето, кутрето се свива в краката ми и тихичко ръмжи. Няма горичка, няма поляна, няма пушек...Потръпвам и не си усешам нито крака, нито ръце...Май се треса, не съм сигурен, не мога да мръдна, но някак стоя прав. Постепенно се освестявам.
Соларният парк си е там, встрани от нас, черният път си се вие, няма мъгла, насекоми жужат, някакво пиле се обажда, друго му приглася.
Стискам в ръка картофа, с който ме примамиха и си спомням, как мама ме предупреждаваше:"не влизай в тревите, и на самодиви да не вярваш, и видиш ли картоф в полето, завърти се трижди и бягай надалеч, чуеш ли тяхната песен, отидеш ли на тяхното огнище, може да изгубиш пътя към нашият свят, да изпаднеш между различни реалности и вечно да се скиташ, затова вземи този компас, и, когато не си сигурен за пътя, погледни в него, има огледалце на капака, там ще ти се покаже правилният път, там ще видиш и какво ще ти помага и пази. Амин!" 
Компасът седи в един сейф, бях забравил за него. Ще го окача на врата и няма да го свалям никога. 
Като всичко, което ти е нужно на момента, е забравен и надалеч.Трябва по-често да ровя за забравени неща...и забравени хора. Амин!
Бях замаян цял ден след това, тепърва ми изскачат образи, сякаш сънувах нещо и не си спомням точно какво, мяркат ми се някакви фрагменти, миризми, звуци...едно е сигурно - губи ми се време от онази сутрин...слънцето не се беше показало зад планинския връх, а когато излезнах от полето, беше вече над съседните хълмове. Уж снимах, но има само няколко секунди запис, и то шум, като на стар телевизор без антена. 
Единственото доказателство за случката е пресният картоф, който така съм стискал, че отпечатъците от пръстите ми са се отбелязали, както и пробляснал съзаклятнически поглед за секунда от кутрето на племенника, когато го попитах "ти помниш ли какво точно стана?"
...От улицата се провиква жена "мари, дека си тръгнала у таа жега, ма"...гръмогласно и отговаря друга - "на госте на свакята, нали и яновден денеска"...